Преподаването по латински в Софийската класическа гимназия през 1879–1881 г.
Тодор Г. Влайков
Из „Преживяното“
Гимназист в София
Първи преподаватели
Преподаватели – така се наричаха сега нашите учители в гимназията. И когато трябваше да се обърнем за нещо към някого от тях, казваме му не „учителю“, както правеха у нас в село, а „господин преподавателю“.
На първо място между преподавателите ни стои сам директорът на гимназията, Георги Стаменов, който, не знам защо, първата година [1879/80 г.] се наричаше инспектор. Той е доста млад човек, с малка брадичка, с нежно лице, с поглед ясен, доста жив и подвижен, но и благ в същото време, и с мек, кадифен глас. Получил средното си и висше образование в Русия, дето след туй бил учител в някоя гимназия, неговият говор е с руско произношение, примесен начесто и с руски изрази. Обноските му към нас учениците са внимателни и добри, понякога дори и сърдечни. Нерядко той ни дава съвети как да се отнасяме помежду си и как да се държим пред хората. Забележил, че някой ученик е слаботелесен или болнав, с живо участие ще го заразпитва какво му е, ще го посъветва как да се пази, а някой път ще му даде бележка да иде и при доктор.
Особено разположение проявява към учениците македонци, и най-вече към кукушаните. Защото и сам той е македонец – родом от град Дойран, който бил близо до Кукуш. И смята затова кукушаните един вид свои земляци. Имаше навик да се отклонява понякога от предмета и да се отвлича в странични приказки. И някой път, увлечен да ни разправя нещо, да речем, за нравите и обичаите тук в България, току ще насочи поглед надалеч и унесено ще промълви: „А у нас там, в Македония…“ – И ще заразправя какво е пък там… Друг път, както се е впуснал да говори за едно, за друго: „А по нашите места всичко това е къде, къде по-хубаво! Нали така, Милоше?“ – ще се обърне някак свойски към кукушанина Станишев Милош. Милош ще се поусмихне и одобрително ще кимне с глава.
Преподава ни Стаменов латински език. А латински е най-важният предмет в гимназията: имахме го шест часа седмично – всеки ден по един час. И много добре го познаваше тоя език! Започваме изпърво с граматиката, суха наглед и твърде мъчна материя. Той я преподава с такова умение, че тя възбужда у нас жив интерес и ние я изучаваме с лекота и дори с увлечение. Всички названия на частите на речта – съществителни, прилагателни, глаголи, – както и многото падежи и времена именуваме все по латински. И с някаква гордост ги казваме тия nominativus, accusativus, тия substantiva и verba, тия indicativi и infinitivi, тия imperfectum и plusquamperfectum. Че владеем ги тях вече свободно. А някои изключения от родовете на съществителни имена, както и някои наречия и предлози той е наредил в стихове, та изучаваме тях с още по- голяма лекота и казваме ги с твърде голямо оживление, също като стихотворения. И казваме ги не само в часа по латински, ами и вън от него.
В междучасие сме. И, слушаме, подхванал някой:
– Следующите на is –
feminini generis.
– Panis, piscis, crinis, finis…
– продължава друг. А трети поема:
– Ignis, lapis, pulvis, cinis…
Или пък:
– Следни десет са на er:
acer, cicer, cadaver…
– Tuber, verber, uber, ver,
iter, piper, papaver.
– завършва друг.
Като ги казваме в часа по латински тия стихотворни изключения, Стаменов равномерно вдига и слага ръката си, дирижира сякаш, да върви скандирането им правилно. А когато казвахме стихотворението с предлозите „ante, apud, ad, adversus“, дойде ли до последния стих: „sine, tenus, pro и prae“, при изговора на предлога „tenus“ той ще вдигне ръка и с една весела закачливост ще посочи с пръст към седналия на един от средните чинове наш съученик, кукушанина Тенев, който свенливо ще се усмихне…
Тия наредени в стихове латински думи, които и аз изучавам много добре, така дълбоко са се врязали в паметта ми, че и до днес, ето вече над шейсет години оттогава, помня ги в точност.
Обичахме го Стаменова зарад неговите внимателни и дружески обноски към нас, ценяхме го като вещ преподавател по тоя най-важен предмет и уважавахме го като добър началник на учебното заведение и като голям авторитет, като най-учен измежду всичките преподаватели. Ала случи се веднаж, че този тъй високо ценен и толкова уважаван от нас човек биде поставен в едно унизително положение… Един път, когато той ни преподаваше своя предмет, зачува се навън шум някакъв и тропот. Изведнаж вратата на стаята се отваря и важно влиза един едър човек с широко лице, с малки, посивели мустаци и с големи живи очи, които гледат строго. „Цанков, Драган Цанков… Министър-председателят…“ – зашепва се наоколо. Стаменов, сепнат и някак посмутен, дава ни знак да станем. Изправяме се чинно и насочваме любопитни погледи към високия гост. С тежки стъпки минува той покрай чиновете и спира се отпред, дето, все тъй смутен, почтително е застанал Стаменов. Цанков, без да го поздрави и без да обърне каквото и да е внимание на него, изглежда целия клас с остър и изпитателен поглед. Забележил, че един ученик стои малко небрежно: „Какво си се отпуснал тъй бе, като че си в бозаджийница!“ – смъмрюва го строго. Ученикът трепва и се изправя като свещ. „Ами твоите ръце я какви са нечисти! – смъмрюва друг. – Па и вратът ти колко е кирлив! Сякаш цял месец не си се мил… – Ученикът потъва в земята от срам. – Трябва да се миете и чистите и да се държите прилично – обръща се той към нас строго наставително. – Па да се учите добре, да бъдете прилежни. Че държавата с шепи пари харчи за вас. Чувате ли!“ Обзети от чувство на виновност, ние гузно някак свеждаме глави.
Завършил така с нас, обръща се сега пък към Стаменова, който стои зад него със страхопочитание. „Ти какъв си тука?“ – пита го с един малко пренебрежителен тон. „Инспектор на гимназията съм, господин министре“ – отговаря нашият Стаменов, изправен мирно като войник пред офицер. „Тъй, а! Хм… – и Цанков го изглежда малко по-внимателно. – Ами де си се учил?“ „Свършил съм Императорския университет в Москва.“ „Добре!“ И без да му подаде ръка, тръгва да си отива. Стаменов го съпровожда до вратата. След излизането му той облекчително въздъхва. И като хвърля върху нас доверчиво успокоителен поглед, да оправдае сякаш понесеното унижение: „Големец нали е, никого не иска да знае!“ – казва с тон, в който се чете и горчивина, и някаква ирония. В този момент ние всички от сърце му съчувствувахме.
…
Новите учители
Втората година [1880/81 г.] за учител по латински език ни дохожда един чех, Иван Брожка – млад човек, тънък, та висок, с очила и с дълга заострена брадичка, много чисто и грижливо облечен. Приказва български някак завалено: ударенията на думите поставя не на място „да нàправим“, употребява неправилни изрази „тримата родове“, звука „ъ“ не може да изговаря, та го заобикаля – „перви путь“, – тъй че говорът му излиза малко смешен. Преподаването му ни се види доста сухо – не е като на Стаменова, който често вмъкваше през време на своя час весели шеги и закачки. Той не ни дава някои изключения и особени латински думи наредени в стихове, както ни даваше ланският преподавател. И когато вземем да казваме едни или други изключения в стихове, той някак иронично ще се поусмихне – не одобрява, изглежда, Стаменовата метода на преподаване. Това твърде чувствително ни засяга, тъй като нам тя бе много по сърце.
Неусетно ние свикваме към малко сухото наистина, ала инак твърде сериозно преподаване на новия учител, както и към поизкълчения му изговор. Правеше ни особено впечатление неговата необикновена точност: дрънне ли звънецът, той е вече в клас. И никакви размайвания по време на преподаването, никакви излишни приказки. Винаги определено време ще изпитва и определено време ще ни преподава новия урок. И тъкмо при удрянето на звънеца той завършва преподаването си, взема каталога и напуща класа. Редовно, без никакво изключение, по два пъти в месеца – в началото и в средата – ще имаме класно упражнение. И винаги на следния ден ще ни донесе прегледаните тетрадки, в които грижливо е отбележил с кръст големите грешки и с две чертици по-малките. Много е взискателен, ала и много справедлив е, та ние се мирим с неговите строги преценки. Личеше, владее предмета си в съвършенство и преподава го с усърдие и любов. Ние усвояваме добре преподавания от него класически език и обикваме го. Брожка се държи винаги с достойнство и отнася се към учениците внимателно, ала така, че да се чувствува едно разстояние между него и нас. А и ние от своя страна хранехме към него почит и доверие. И работата ни в клас винаги върви мирно и гладко.
Ала един път, когато нашият учител всецяло и с присъщата самоувереност се бе задълбочил в преподаването на своя любим предмет, ученикът Минков Никола, известният със своя невъздържан характер наш другар, съвсем неочаквано става и: „Защо всъщност го учим латински, тоя мъртъв език? – запитва някак възбудено. – Каква полза от него?“ Това предизвикателно питане изненадва целия клас. Но най-много е изненадан самият преподавател. Лицето му слабо побледнява. Спокойният му винаги поглед блясва.
– Но, гòспода – смаяно се обръща той към всички ни, – как може да се задава такъв въпрос? Нима има сумнение в ползата от изучаването на тоя класически език? – И овладявайки себе си, впуска се надълго и широко да ни излага защо по цял свят с такова усърдие се изучава латински, като споменува за богатата класическа литература на тоя език, за това, че той служи за основа на модерните романски езици, и най-после, че чрез своите съвършени и разнообразни езикови форми и той подобно на математиката развива логичното мислене у учащите се. Да си призная, и у мен понякога се пораждаше преди туй съмнение за смисъла от изучаването на тоя неговорим вече език. Но сега, след това обстойно и убедително обяснение на учителя, съмнението ми се изпарява. Доволен е от тия негови обяснения и целият клас. А Минков се чувствува някак горд, задето е могъл да извика възбуждение у винаги спокойния тоз учител и да го накара да се отклони от своя отмерен път. И наистина, така раздразнен и увлечен в странични обяснения, Брожка за първи път сега наруши своята точност, като пропуща да ни предаде по привичния нему начин новия урок.