Развой на класическата филология

Димитър Дечев

Названието на дисциплината „класическа филология“, чийто развой искам тук накратко да обрисувам¹, произлиза от φίλος, което ще рече „любящ“, „обичащ“, и λόγοι, което значи не само „думи“, „разговор“, но и „наука“, „знание“, „образование“. И затова първоначално у гърците φιλολογία и φιλόλογος са означавали: 1) разговорчивост и 2) ученолюбие, любознателност, образованост. Обаче от Платон (427–347 г. пр. Хр.) насам почва да преобладава второто значение, с оглед към което атицистът от ІІ век сл. Хр. Фриних обяснява думата φιλόλογος като ὁ φιλῶν λόγους καὶ σπουδάζων περὶ παιδείαν, т. е. като такъв, който обича науката и заляга за образованието. Затова Аристотел (384–322 г. пр. Хр.) в своята книга „Проблеми“ схваща въпросите, които се отнасят до четенето, реториката, стилистиката и историята като ὅσα περὶ φιλολογίαν, т. е. като такива, които се отнасят до образоваността. Александрийският учен Ератостен (276–194 г. пр. Хр.), който е проявил най-разнообразни научни интереси и е боравил едновременно с философия, математика, география и литература, сам се е нарекъл φιλόλογος, т. е. „ученолюбив“, „любознателен“, и това същото прозвище е било дадено на римския ретор и граматик Л. Атей (86–29 г. пр. Хр.), quia multiplici variaque doctrina censebatur, както бележи Светоний (De gramm. 10). Страбон (63 г. пр. Хр. – 19 г. сл. Хр.) назовава членовете на Александрийския музей, които са били не само граматици, но и математици, физици, географи и пр., с израза οἱ τοῦ Μουσείου μετέχοντες φιλόλογοι ἄνδρες, т. е. ученолюбиви мъже, които имат дял в Музея. Най-сетне у Плутарх (46–120 г. сл. Хр.) φιλολογία и φιλολογεῖν е изобщо писменото и устно занимание с въпроси из областта почти на всички науки. И тъй в края на античността думите φιλολογία и φιλόλογος означават само „любознателност“, „ученолюбие“, „образованост“ и по смисъл се доближават до понятията „полиистория“ и „полиистор“. И те са минали с това значение и у Марциан Капела, автора на енциклопедията от IV век сл. Хр. „De nuptiis Philologiae et Mercurii“, на която почива обучението в средновековния quadrivium и trivium. А тъй като във време на възраждането античната писменост е била източник на всякакъв вид познания, то заниманието с нея е представлявало всъщност полиистория и затова е било тъй също наричано φιλολογία, както личи и от позива на френския хуманист Guillaume Budé (1467–1540 г.) „De philologia“, дето под филология се разбира проучването на античната писменост като първоизвор на всички науки. Така смисълът на думата φιλολογία във време на възраждането се променя, и тя почва да означава не толкова „ученолюбие“ и свързаната с него „полиистория", колкото заниманието с писмеността и културата на древните гърци и римляни, което поради своето възпитателно и общочовешко значение е било наричано тъй също studia humaniora или studia humanitatis. Но и това значение на думата φιλολογία е било обречено да претърпи още една промяна, и то в края на XVIII век, когато именно е била подложена на научно изследване писмеността и културата и на други народи. Оттогава под филология се разбира изобщо науката за духовния живот на всеки културен народ и наспроти това се говори вече за класическа филология, за индийска, египетска, германска и пр.

Основите на филологическата наука са поставени в началото на хеленистическата епоха, т. е. в края на IV век сл. Хр. Тогава именно творческата мощ у гърците е била значително отслабнала, и техните погледи са били вече извърнати към великите майстори на миналото, които почват да се издирват, проучват и подражават. Отчасти под влияние на това настроение, отчасти от желание да превърнат своята столица – Александрия – в гръцки културен център, Птоломей І (323–285 г. пр. Хр.) и неговите наследници са учредили там две огромни библиотеки, в които са били прибрани всички запазени до тогава съкровища на гръцката книжнина, и са осигурили материалната издръжка на голям брой учени, които са могли така да се отдадат изцяло на своите изследвания. Преди всичко самото каталогизиране на книгите е дало повод да се прояви и развие в доста голяма степен чисто филоложка дейност, тъй като то е налагало да се установи авторството на отделните съчинения, да се определи времето, когато са били написани, и да се подразделят на части поне по-големите произведения. Но с това александрийските библиотекари не са могли да се задоволят. Подчинявайки се на духа на времето, те са поискали: 1) да установят първоначалния текст на старите творения, който е бил пострадал от безконтролното преписване през цели векове, и да го преиздадат в изправна форма, 2) да облекчат четенето и разбирането на новите ръкописи, които щели да заменят старите, 3) да преценят естетически самите творения, и тъй са създали самата филология. Използувайки резултатите на дотогавашното занимание с езика и литературата, което се е насочвало изключително от реторично-стилистични и логично-диалектични съображения, те са се опитали да установят известни правила за отделянето на думите и за службата на прозодичните и препинателните знаци, каквито не са били употребявани в старите ръкописи, да си наваксат необходимите антикварни познания, да си уяснят особеностите на диалекта и езиковата употреба у отделните писатели, да създадат от наблюдението на литературния език научна граматика и да обосноват известни гледища за естетична преценка на литературните творения. А тъй като последната дейност се е считала на първо време за най-важна, те са се нарекли отначало κριτικοί (κρίνω, откъдето е произведена тая дума, значи „съдя“, „ценя“, „преценявам“). Обаче по-сетне, когато преиздаването на старите писатели и тяхното обяснение е добило по-голямо значение, те са се назовали γραμματικοί, с други думи такива, които се занимават с тъй наречената γραμματική, т. е. с науката за писмеността, за литературата (γράμματα, откъдето произлиза γραμματικός и γραμματική, означава „писмена“ и „писменост“, „литература“).

За същински създатели на филологическата наука могат да се смятат александрийските библиотекари Зенодот от Ефес (ок. 325–260 г. пр. Хр.), Аристофан от Византион (ок. 257–180 г.) и Аристарх от Самотраки (217–143 г.). Текстовата критика е била създадена от Зенодот, който е отбелязвал отклоненията на текста в ръкописите на Омир, избирал най-добрите четения и отстранявал многобройните грешки на старите преписвачи. Той е открил с Омир началото на цяла редица критически издания, които са характерни за александрийските граматици, Аристофан е допълнил и развил по-нататък изкуството на текстовата критика, като въвел за тая цел особени знаци (σημεῖα) и преиздал освен Омир и гръцките лирици. Той е написал уводи (ὑποθέσεις) към трагедиите, в които дава кратки сведения за фабулите им, за първото им представяне и за естетическата им стойност, и е положил началото на екзегезата, като е написал обяснения към текста на Еврипид. Аристарх, който е издал и снабдил с критически знаци Омир, Хезиод, Архилох, Алкей и Пиндар, и написал коментари и към неиздадени от него автори, е надминал със съвършенството на текстовата критика и на екзегезата двамата свои предходници, та представя кулминационната точка в развоя на александрийската филология. Това личи между другото и от дошлите до нас схолии към Омировия текст, които сведочат, че той ревностно и особено сполучливо е изследвал езиковите форми, специалното значение на думите, митологията у поета, хорографията на Троя и старините на херойското време. Той е установил осемте части на речта и е застъпвал възгледа за езиковата аналогия, т. е. за правилното словоизменение, като е приемал, че има и изключения от него.

В известна противоположност към александрийските граматици стои Пергаменската школа, начело на която е стоял Кратес от Малос, съвременник на Аристарх. Разполагайки също с голяма библиотека благодарение на щедростта на Аталидите, които не са искали да останат по-назад от Птоломеевците, пергаменците са проявили в сравнение с александрийците много по-голям интерес към реалиите на античния живот. Освен това те са проучвали писмеността не като самоцел, както в Александрия, а като средство, за да установят правила за стила и езиковата употреба, които да важат за следните поколения. И затова те са постигнали чувствителни резултати в областта на литературната и художествената критика и са предпочитали да се наричат по-скоро κριτικοί, отколкото γραμματικοί. Кратес и неговите ученици са класифицирали прозаиците и художниците, докато александрийските граматици са сторили това с поетите. Изобщо понятието за образцови писатели е създадено от гръцките граматици. Досежно езика пергаменците са се придържали о възгледа на стоика Хризип (роден ок. 280 год. пр. Хр.), който в противовес на Аристарховата аналогия е изтъквал аномалията като присъща на езика, и затова те са поставяли на първо място не школската граматика, която почивала на обобщение и водила към нормиране на езика, а авторитета и езиковата употреба на писателите, в чиито творения се отразява вечно развиващият се език. Във всеки случай двете граматически школи са се взаимно допълвали и са гонели, както става ясно от казаното дотук, една и съща цел – да запазят творенията на родната класическа литература и да съдействуват за всестранното им разбиране. И затова у тях е достигнала доста голяма висота формалната филология, която се свежда главно към критика на текста и екзегеза. Напротив, реалната филология е била извънредно слабо застъпена. Доказателство за това ни поднася между другото и обстоятелството, че древността не е могла да ни даде нито една история на литературата, а само животописи на отделни писатели и монографии върху произхода на някои литературни видове.

Как са схващали, впрочем, самите гръцки граматици своята филоложка дейност, която назовавали γραμματική, т. е. наука за писмеността, става ясно и от компендия на Дионисий Тракиеца (170–90 г. сл. Хр.), който е бил ученик на Аристарх. Той ни дава тая дефиниция: γραμματική ἐστιν ἐμπειρία ὡς ἐπὶ τὸ πολὺ τῶν παρὰ ποιηταῖς τε καὶ συγγραφεῦσι λεγομένων, т. е. „граматиката е в по-голямата си част емпирично познание на това, което се среща у поетите и прозаиците“. Друг гръцки граматик, Тиранион от Амис, който е бил учител на латинския учен от I век пр. Хр. Марк Теренций Варон, дели граматиката на следните четири части: διωρθωτικὸν (μέρος), ἀναγνωστικόν, ἐξηγητικόν, κριτικόν; с други думи оня, който борави с граматиката, трябва преди всичко да бъде в състояние да коригира текста, след това технически да го прочете, после да го обясни и най-сетне естетически да го прецени.

До края на ІІ век след Хр. е имало способни и продуктивни граматици, чието филоложко обяснение – γραμματικὴ ἐξήγησις – е обхващало всички именити писатели и било в онова време тъй разпространено, както сега коментарите към античните писатели. Но след това настъпва упадък в граматическите занятия и се почва дейността на компилаторите и ексцерпторите, докато най-сетне със създаването на Източно-римската империя гръцката филология е намерила сигурен подслон. Във Византия старогръцки остава дворцов, черковен и писмен език, покрай който народният език е нямал никакво значение. Затова там погледите са били извърнати към гръцките класици, и видни византийци, като Фотий (IX век), Свидас и Кефалас (Х век), Евстатий (XI век), Триклиний (XIV век) и други, са ги изучавали и сполучили да запазят голяма част от творенията им, които без тяхното усърдие биха загинали. Колкото и ниско да стоят византийските филолози в сравнение с гръцките граматици, все пак техните заслуги са доста големи, тъй като не са оставили да умре окончателно гръцката филология и са я спасили за нуждите на по-новото време.

У римляните филологията си е пробила път заедно с останалото гръцко образование в късната александрийска епоха, когато вече под влиянието на гръцката литература там се е създала една доста крупна национална книжнина. Голям подтик, за да се присади филологията на италийска почва, е дал пергаменският граматик Кратес от Малос, който бил дошъл в Рим през 169 г. пр. Хр. и държал речи по своята дисциплина, масово посещавани от образованите римляни. И затова първият бележит латински граматик Луций Емилий Стилон (ок. 150–90 г. пр. Хр.) е бил под влиянието на Пергаменската школа, като се е застъпвал за аномалията в езика и се е интересувал доста от реалиите на по-стария латински живот. Но наскоро след това граматикът Дидим, който е живял в I век пр. Хр., е пренесъл в Рим принципите на александрийската школа, и под нейното влияние тия, които там са се занимавали с писмеността, били наречени в онова време litterati или litteratores – дословен превод на гръцкото γραμματικοί, а самото им занятие било известно под названието litteratura – също дословен превод на гръцкото γραμματική. Обаче наскоро латинските думи са били изтикани от гръцките, но в замяна на това те са минали у европейските народи. Влиянието на Александрийската школа се долавя вече у видния латински филолог Марк Теренций Варон (роден около 116 г. пр. Хр.), който е писал върху латински език, римски старини, изкуство и литература, а също и върху Плавт. Той определя граматиката както Дионисий Тракиеца: grammatica est scientia eorum, quae a poetis historicis oratoribusque dicuntur, ex parte maiore, и добавя в духа на Александрийската школа: grammaticae officia constant in partibus quattuor: lectione, enarratione, emendatione et iudicio. Въпреки това у римляните се забелязва в противоположност на гърците доста силна тенденция да се схване граматиката като scientia recte loquendi (et scribendi), както показва това и Квинтилиан (35–93 г.), който в своята Institutio oratoria се разпростира върху тая техническа част на античната граматика много повече, отколкото върху останалите й части, каквито са литературното обяснение и естетичната преценка. Изобщо значението, което ние обикновено даваме на думата „граматика“, може по-скоро да се сведе към нейната употреба в латинския език, отколкото в гръцкия.

Латинската филология, която преследвала същите цели както гръцката, е достигнала своя разцвет в I век сл. Хр., когато са живели най-бележитите латински граматици Асконий Педиан и Марк Валерий Проб. Първият е коментирал речите на Цицерон, а вторият е издал и обяснил Вергилий, Хораций и Лукреций, като си е послужил с Аристарховите критически знаци. От ІІІ век сл. Хр. латинската филология запада, и ако след сгромолясването на Римската империя (476 г.) са могли все пак да се запазят латинските автори и част от латинската филология, това се дължи в доста голяма степен на влиянието на свети Йероним (роден около 348 г.) и свети Августин (354–430 г.). Те не са застанали враждебно срещу езическата писменост, както Тертулиан (160–230 г.), но са искали да я помирят с християнството и да я поставят в услуга на новото учение. В това отношение е допринесъл извънредно много и видният държавник Касиодор (роден ок. 490 г.) със своята енциклопедия Institutiones divinarum et saecularium litterarum, libri II, в която, предавайки отдавна установената систематика на филологическата дисциплина, съветва монасите да преписват стари ръкописи. Благодарение на това в манастирите, които са били средища на противоположен на античното езическо образование мироглед, са били преписвани през средните векове старите ръкописи, и така са били запазени творенията на латинските класици чак до началото на възраждането, когато царящият дотогава схоластичен дух е трябвало да отстъпи пред веянията на новото време.

Поради цял куп политически и икономически условия, при които се е развил животът в Италия от ХІІ век насам, там в началото на ХІV век се е почувствувала теснотата на средновековния свят, чийто мироглед е почивал върху едностранчиво пригодената за целите на църквата философия на Аристотел, и против схоластичното образование, което, имайки за основа енциклопедията на Марциан Капела от IV век, е свеждало всичко към интересите на църковната йерархия и догматика, се е разразило едно силно движение, което е намерило своя отдушник в класическата литература на античните народи, гдето чисто човешкото е било силно застъпено. И затова още първите дейци в тая епоха Петрарка (1304–1374 г.) и Бокачо (1313–1375 г.) са се заели да издирят ръкописите на латинските автори, да ги изнесат от манастирите, гдето главно се намирали, и чрез преписване да ги направят достояние на по-голям кръг мирски лица. В тая насока са действували и по-сетнешните хуманисти, от които особен успех в издирване на латински ръкописи е имал Поджо (1380–1459 г.). Проучването на латинската класическа литература е създало голям интерес към гръцката, и затова гъркът Мануил Хрисолор, който е дирил на запад помощ против турците и е носил със себе си гръцки ръкописи, е открил през 1396 г. във Флоренция по поканата на местната власт курсове по гръцки език, а по-сетне през 1402 г. и в Павия, гдето е написал и една кратка гръцка граматика. Същевременно жадни за знание италианци отивали във Византия, за да научат гръцки. Един от тях, Джовани Ауриспа, пренесъл в 1423 г. оттам в Италия 238 тома гръцки класици. А когато през 1453 г. Цариград паднал в турски ръце, гръцки учени и учители масово надошли в Италия и пренесли тамо почти изцяло гръцките писатели, които иначе при новите политически условия в Ориента биха загинали. Така двата вида литература – латинската и гръцката – се явили като равноценни и равноправни и възвръщането към античната култура получило своето естествено закръгление. В разгара на занятията с древността се открива печатното изкуство (1464 г.). Благодарение на предприемчивия дух на тримата Алдиновци от Венеция (Aldus Manutius 1449–1515 г., Paulus Manutius 1449–1515 г. и Aldus Nepos 1547–1597 г.) и на Джунта от Флоренция старите писатели се печатат през XV и XVI век все в по-нови и по-нови издания и интересът към античната писменост обхваща все по-широки и по-широки кръгове на образованото общество. Въодушевлението, което са изпитвали италианските хуманисти от античната култура, е носило естетичен и подражателен характер; тям е липсвал преди всичко критически усет и не са намирали особено удоволствие в безпристрастно изследване на исторически предадените факти. С гениално лекомислие те са менили и често пъти влошавали тия места на ръкописния текст, които са били повредени или неразбираеми, и тъй са прибавяли нови грешки към старите. Отделни поети, като Лукреций, Плавт и др., са добили съвсем друг вид, отколкото са имали първоначално. При това за основа на печатните издания са служили безразборно ръкописите, които им са попадали случайно, като давали винаги преднина на най-новите, понеже най-лесно се разчитали. Интересът, който са проявили към римските древности и реалии, е бил доста повърхностен. Те са ни дали оскъдни пособия за изучаване на античните езици, главно на гръцки, субективни естетични мнения, красиви подражания в стихове и проза на латински, които изобщо не са били достатъчни да създадат едно научно познание. Но макар италианският хуманизъм да не е смогнал да издигне заниманието с античната литература до научна висота, все пак той е създал предпоставките за това, като е осигурил и направил достъпни преди всичко текстовете, които са главната материална основа на филологията. Той е предизвикал освен това интерес и в другите западни страни към античната култура, и Италия е привличала в онова време хора от целия образован свят. Вследствие на това заниманието с античната култура, което е възстановило прекъснатата в средните векове връзка между дотогавашните науки и техните първоизвори и дало подтик да се създаде модерната европейска литература и изкуство, е минало и отвъд Алпите, гдето именно е могло да се превърне постепенно в една наука.

Първият сериозен опит да се превърне заниманието с античната култура в наука е бил сторен във Франция през ХVІ век. В това отношение имат голяма заслуга Роберт Стефан (1503–1559 г.) и Хенрих Стефан (1528–1598 г.), които са събрали и преработили речника на класическите езици. До тогава са си служили със стария Dictionarium septem linguarum на августинския монах Калепин Бергамски (1435–1511 г.), който от 1502 г. е бил препечатван 18 пъти в Алдинската печатница. Роберт Стефан го е надминал със своя Thesaurus linguae Latinae, издаден най-напред в един том през 1531 г., а после твърде увеличен в три тома през 1543 г. – една книга, която дълго време е била използувана, а сега има само историческо значение. Синът му Хенрих пък издал със съдействието на мнозина учени Thesaurus Graecae linguae, едно огромно съчинение в пет фолианта, което в ново време е било преработвано и поправяно много пъти и остава все още незаменимо. Макар и в тоя речник да липсва едно историческо-етимологическо изложение на значенията на думите, все пак той ни дава обилен материал за езика от всички периоди и вярно определение и обяснение на думите. От езиково и нормативно становище са разработвали французките учени от ХVІ век и антикварни въпроси, както ни показват съчиненията на Брисон (1531–1591 г.) „De verborum, quae ad ius civile pertinent, significatione“ и „De formulis et sollemnibus populi Romani verbis“ и трактата на Франциск Хотман (1524–1590 г.) „De magistratibus Romanorum eorumque institutione“.

Но най-видният френски учен от онова време, на когото се е удало да създаде първите основи на модерната класическа филология, е Йосиф Скалигер (1540–1609 г.), чиято сила и значение се е крепяло главно върху познанието на езика и на граматиката, както личи от неговия повик: „Utinam essem bonus grammaticus!“ И затова той е издал за пръв път по задоволителен начин Варон, елегиците, Манилий и особено майсторски е преработил съчинението на Фест (De verborum significatione libri XX), като е допълнил умело празнините в него. Отдавайки голямо значение на ръкописите, Скалигер е изхвърлил в своите издания интерполациите и ненужните поправки на италианските коректори и се стремял да възстанови първоначалния им вид. Но с това не се изчерпва дейността му: той е основал и научната хронология, като написал книгите „De emendatione temporum“ (1583 г.), „Thesaurus temporum“ и „Ὀλυμπιάδων ἀναγραφή“, които показват, че не е бил чужд на историческото схващане на древността. Освен това Скалигер е предявил изискването, щото научната работа да не се разпръсва в редица несвързани бележки, в каквито обикновено се проявявала дотогавашната филоложка дейност, но да се съсредоточи около един автор или предмет, който изцяло тя да разгледа и прегледно да изложи. Духа именно на това изискване отразява системно подреденият Thesaurus inscriptionum Latinarum, издаден от Грутер, а също и трактатът на Исак Казобон (1559–1614 г.) „De satyrica Graecorum poesi et Romanorum satira I, II“ (1605 г.) – първото съчинение, гдето един значителен дял от историята на литературата е бил системно разгледан и проследен в своя развой.

Вдълбочаването в езиковите и граматически познания, което представя най-характерната черта на френската филология през XVI и XVII век, е създало условия, за да се доразвият и усъвършенствуват методите на филологическата критика. Затова е допринесъл извънредно много английският учен Ричард Бентлей (1662–1742 г.), който заема първо място във филологията през XVIII век и несъмнено е бил след Скалигер най-великият филолог. Той е обосновал и създал преди всичко литературната критика със своето прочуто съчинение за писмата на Фаларис. Пълното и точно познание на античната литература и вживяването в древността му е позволило да различи отделните стилове и начини на мислене в различните епохи и да отдели с пълна сигурност истинското авторство от подложното. Но Бентлей е проявил и усет за критика на ръкописите, като е издирвал между многото ръкописи почти винаги със сигурен такт ония, които му поднасяли най-чист и свободен от интерполации текст. Освен това великият англичанин е издигнал основните стени на античната метрика, схванал е за пръв път значението на размера и отношението му към речта и го е използувал като средство за по-прецизно установяване на текста и за по-сигурно граматично наблюдение на езика. И на мястото на различните волности, с които са обяснявали дотогава метриката у латинските комици, дохождат строго установени принципи, които водели вече към размерите на лириците и трагиците. Някои от правилата, които е установил в своите издания на Теренций, Федър, Хораций и пр., са се издигнали до неотемни закони. В свръзка с размера Бентлей също е открил дигамата в Омировия текст. Великият учен, който с пълно право е могъл да рече: „nobis et ratio et res ipsa centum codicibus potiores sunt“, е въздействувал особено силно върху съвременната нему холандска филология, чиито представители Хемстерхуз (1685–1766 г.), Рункен (1723–1798 г.) и Валкенар (1715–1785 г.) са използували и развили още повече неговите критически похвати в цяла редица издания на гръцки и латински автори.

И тъй, вследствие на извънредно големите заслуги на Скалигер и Бентлей за развоя на класическата филология, нейните формални дисциплини, които се свеждат главно към текстова екзегеза и критика, са били достатъчно развити в края на XVIII век. Но въпреки това класическата филология в това време още не е представлявала напълно закръглена наука. Такава тя е могла да стане чак тепърва, когато към формалните й дисциплини се притуреха и реалните, чието установяване по необходимост би превърнало дотогавашния й нормативен характер в исторически. И това е станало в началото на XIX век, и то в Германия, гдето философската и научната мисъл е била вече доста развита. Особен подтик за това е дал преди всичко Йоан Йоахим Винкелман със своята книга за античното изкуство (1764 г.), в която за пръв път са били приложени законите на органичния живот върху една област на духовната дейност на човека. Той е доказал, че изкуството е неразривно свързано с живота на нацията, и че неговото зараждане, процъфтяване и упадък се намира в зависимост от строго определени условия – една мисъл, която е оказала извънредно голямо влияние изобщо върху схващането на духовния живот на всяка културна нация. Тъй е бил проправен пътят за възгледа на Хаман, Хердер и Хумболд, че език, вяра и нрави представляват непосредствен израз на народната душа.

Под влиянието на тия велики мислители немският филолог Фридрих Август Волф, който с пълно право минава за създател на модерната класическа филология, е дошъл до възгледа, че задачите на класическата филология се свеждат към опознаване на античното човечество във всички негови прояви, които са тясно свързани помежду си чрез връзката на националността. Той е обосновал тоя свой възглед отначало в лекциите си върху тъй наречената филологическа енциклопедия, които е чел през 1785 г. в Халския университет, а после го е доразвил в една особена статия, посветена на Гьоте, dem Kenner und Darsteller des griechischen Geistes, която публикувал през 1817 г. в списанието „Museum der Altertumswissenschaft“. Волф си представя филологията като съвкупност от редица дисциплини, които ни запознават с обществения и домашния живот на гърците и римляните, с тяхната култура, език, изкуство, наука, нрави, религия, национален бит и начин на мислене и чувствуване. И в тая насока се движат и филоложките съчинения на Волф, от които само върху две ще се спрем тук.

Бележитият немски филолог пръв е схванал, че схолиите на Омир, които били издадени наскоро от френския учен D’Ansse de Villoison (1752–1805 г.), ни позволяват да се възвърнем към установения в Александрия текст на Илиадата и Одисеята, от който чувствително се отклонявала Омировата вулгата, и затова подхвърлил на едно подробно изследване цялата външна история на поемите и долавяните в самите тях противоречия. В резултат на това се явяват неговите „Prolegomena ad Homerum“, с които почва нова ера във филологията, тъй като те са навели съвременните филолози към дълбоки мисли върху развоя на гръцката поезия и са създали нови насоки в установяването на текстовете. Оттогава насам издателите на античните автори отхвърлят решително тъй наречената вулгата и се стремят въз основа на исторически свидетелства да постигнат най-старата формация на текста. Друго едно съчинение на Волф, от което проличава, как е схващал изобщо задачите на филологията, е коментарът и подробните prolegomena към издадената от него реч на Демостен против Лептин, гдето той обяснява основно и сбито обществените тегоби и развоя на законодателството в Атина – първият годен трактат по древностите.

Но още повече от Волфа е съдействувал неговият велик ученик Август Бьок да се превърне филологията в историческа наука. Затова са допринесли не малко неговите лекции върху гръцките древности и върху енциклопедията и методологията на филологическите дисциплини. Гръцките древности са били дотогава една в по-голям или по-малък размер маса от отделни бележки. Бьок чрез своето дълбоко научно съчинение „Die Staatshaushaltung der Athener“ (1817 г.) е основал дисциплината на държавните древности. Той е създал и гръцката епиграфика, като е изработил първите два тома на издадения по негово настояване от Берлинската академия Corpus inscriptionum Graecarum. Освен това е написал и метрологични изследвания (1838 г.), в които е доказал връзката между ориенталските и античните мерки и теглилки. В тясно съотношение с тия негови съчинения стои съставената от лекциите му енциклопедия и методология на класическата филология, която поставя реалните дисциплини на същата височина, на каквато са били поставени формалните – критиката и екзегезата. Филологията е за него „възпроизвеждане на произведеното“; нейната цел е „възстановяване на древността“; самата наука се разпада в учение за акта на самото опознаване, който се свежда към критика и екзегеза, и в изложение на придобитите материални резултати, което представя същинското съдържание на науката за античния живот. Самото изложение се разгръща в особени дисциплини, които си поставят за цел да разгледат отделните страни на античността, каквито са: 1) общественият живот, който се обяснява от дисциплините: хронология, география, политическа история и държавни древности; 2) частният живот – към него са отнесени метрологията и нумизматиката; 3) външната религия и изкуството; 4) знанията, с които разполагали античните народи, с други думи: митология, философия, отделните науки, литература, език с включване на стилистика и метрика.

На това схващане на филологията, което водило към нейното историзиране, се е противопоставил Готфрид Херман (1772–1848 г). Той си оставал привърженик на формалната филология, която е била длъжна да установи четливи текстове и да съдействува за разбирането им. Като изключителна работа на филолога той е считал екзегезата и критиката с включване, разбира се, на необходимите за тая работа помощни дисциплини, каквито са граматиката и метриката. Все пак склонността към систематично знание, присъща на немската раса, се е проявила и у него. С помощта на собствени наблюдения той е нахвърлял въз основа на принципите на Бентлей първата научна сграда на античната метрика, съдействувал е значително за систематизиране на гръцката граматика; опитал се е да създаде една антична поетика; най-сетне той е написал историята на хекзаметъра в целия му развой от Омир чак до Нон (IV в. сл. Хр.) и е използувал нейните данни за литературно-исторически изследвания. Но всички тия трудове са имали за цел да създадат рационални и сигурни помощни средства за правилното разрешение на задачите, които си е поставяла формалната филология. И на реалното разширение на науката той е гледал с недоверие, тъй като то могло да отвлече вниманието на филолозите от същинските задачи на филологията, както той ги схващал, и да я доведе до пълен упадък.

Едностранчивостта, с която от една страна се натъртвало надмощието на реалната филология, а от друга страна се защищавало чисто формалното становище, е предизвикала ожесточена борба в продължение на няколко десетки години между Херман, Бьок и привържениците им. Охотността към борба у Херман е била подхранвана от опущенията и прибързаностите, с които е съпроводено всяко творческо възсъздаване на исторически процеси, а също и от собствената липса на усет за органическо и историческо разглеждане, която у неговите ученици е могла да достигне до отрицание на всеки интерес към реалиите на древността. Така, например, Шнайдевин, един от учениците на Херман, е посрещнал една току-що излязла студия за триумфа, както твърди Узенер, с думите: „Как може един умен човек да пише съчинение върху триумфа? Другояче стои въпросът, ако той е трябвало да обясни известно място у Ливия! Той е могъл тогава да събере паралели и тъй да уясни въпросното място. Но какъв смисъл има да се пише една книга изобщо за триумфа?“

Но пропастта, която е делила двата лагера, е била изпълнена с напредъка на студиите и неволно, когато изискванията за историческите изследвания са станали по-строги, по-младата генерация от Хермановата школа е положила особено старание в разработване на античните реалии. Примирителната дума между двете страни е била изказана най-сетне от Фр. Ричл (1806–1876 г.). Той е признал заедно с Бьок като задача на филологията „възпроизвеждането на живота на класическата древност чрез разглеждане и опознаване на съществените й прояви“, но същевременно е изисквал, щото това възпроизвеждане да бъде не само идеално, исторически научно, но същевременно и реално – с други думи да бъде насочено и към запазване и възстановяване на литературните паметници.

Изобщо всички, които са се опитвали да ни поднесат една систематика на филологическата дисциплина, колкото и да са се различавали помежду си, все пак са се съгласявали с Бьок относно целите и задачите на филологията. И това схващане се е присадило от класическата филология върху останалите филологии, които са се развили главно по нейния образец. Всяка от тия филологии намира своето особено средище в една национална литература, от която изхождайки проучва и изследва историческия живот на съответните народи. Така народността обединява отделните дисциплини на филологията в една цялостна наука.

Но от средата на ХІХ в. и началото на XX в. езиците, изкуството, религията, правото, философията и историята, които се проучваха дотогава от отделните филологии като разнообразни прояви на съвкупния живот само на една отделна нация, взета сама по себе си, бидоха подхвърлени на едно ново разглеждане, което има своето обединително средоточие не вече в живота на отделната нация, а в еднаквостта на духовните прояви у всички народи. Така бидоха създадени след Волф и Бьок цяла редица дисциплини, каквито са общо езикознание, обща история на изкуството, обща наука за религията, нравите и правото, обща история на философията и политическа история – дисциплини, които си поставят за задача чрез сравнителен метод да изучат общочовешката култура. Въпреки това, понятието за класическа филология и изобщо за филология, както е формулирано от Бьок, си остава в сила, тъй като сравнителното изучаване на общочовешката култура има за изходна точка данните, които ни поднасят филологиите на отделните народи. По тоя начин двата вида на разглеждане културата – националният, който е присъщ на отделните филологии, и универсалният, който ни поднасят сравнителните дисциплини, – се явяват съвместими и взаимно се допълват, тъй като сравнението изобщо задълбочава познанието и изостря погледа за типичното – общочовешкото и особеното – националното. Затова и филологията, която си поставя за цел в духа на Бьок и Волф да изучи отделна национална култура, е заставена да вземе под внимание и принципите, които лежат в основата на сравнителното изследване на човешката култура. Но и преди да се създадат сравнителните дисциплини, класическата филология не е могла да се ограничи върху едно напълно изолирано разглеждане на античната култура. И това е много естествено, тъй като никой народ, колкото и да е надарен, не е създал своята култура напълно самостойно. Някогашният възглед, че историческият живот на гърците се е развил напълно самостойно и че е останал незасегнат от значителни влияния на чужди култури, е бил оборен в основата си вече от Бьок, който е доказал, че мерките и теглилките у гърците стоят в най-тясна връзка с вавилонската култура. Неговият ученик О. Мюлер, разглеждайки атинския акропол, е схванал, че гръцкото изкуство, въпреки своето съвършенство, е имало за изходна точка асиро-вавилонски образци, които дълго време са упражнявали въздействие върху него. Преминаването на чужди фабули и новели у гърците е в много случаи доказано. Освен това в хеленистическата епоха, когато сношенията между народите са били доста оживени и са били създадени условия за една усилена книжовна търговия, чуждите литератури са били използвани в доста голяма степен от гърците, за да се запознаят с историята, религията и културата на негръцките племена, които по тоя начин са оказали известно влияние върху самите гърци. А също и растящото влияние на Изтока и пропагандата на източни религии, както се признава засега от всички, е въздействувало върху философските възгледи и настроения на залязващата древност и се проявило и в съдържанието и формата на някои литературни видове. И тъй установеното от Волф и Бьок понятие за класическата филология като наука, която си поставя за цел да възстанови изцяло античния живот, си запазва своята сила, като се вземат обаче под внимание и влиянията, които са упражнили върху него и чуждите култури. Но историзирането на класическата филология, която с течение на времето все повече се прониква от еволюционни идеи, изисква от филолога да проучи и въздействието на античната култура върху човечеството и след като е била вече залязла. Защото исторически характерното и исторически дейното може да се установи главно въз основа на влиянието, което то е упражнило впоследствие.

С оглед към различните страни на античния живот класическата филология по принципа за деление на работата се е разгърнала в отделни дисциплини. И според главната област на своята работа едни филолози могат да се нарекат историци на езика, други изследвачи на литературата, трети археолози, четвърти историци на философията, пети историци на религията, шести историци на политическия живот и пр. Но крайната цел, на която служи за сега всяка единична филоложка работа, е в същност една и съща – да се даде цялостен образ на засегнатия от източни влияния културен развой, който води от древните гърци през хеленизма, Рим и църквата чак до основите на модерната култура. Ръководната идея на класическата филология, следователно, е засега – да ни поднесе едно изложение на съвкупната европейска култура, и в това се състои особената сила и привлекателност на тая дисциплина.

1.Встъпителна лекция, четена на 19 октомври 1921 г. При съставянето й съм имал наръки следните съчинения: Ulrichs, Geschichte der Philologie, 1892; Gudeman, Geschichte der klass. Philologie, 1909; Hartel, Über Aufgaben und Ziele der klassischen Philologie, 1890; Usener, Philologie und Geschichtswissenschaft, 1882; Wendland, Philologie und Geschichte в Neue Jahrbücher für das klassische Altertum, 1917, 1. Heft; Gercke und Norden, Einleitung in die Altertumswissenschaft, I B., 1912; Boeckh, Encyklopädie und Methodologie der philol. Wissenschaft, 1886; Hirzel, Über die Stellung der klassischen Philologie in der Gegenwart, 1888.