Изучаването на античността в България
(история и съвременност)

Мирена Славовa

София

І. Материалните паметници

Още в Устава на Българското книжовно дружество, създадено през 1869 г. и свързано с имената на Марин Дринов, Васил Друмев, Константин Иречек, е отбелязана изрично необходимостта от създаването на „старинен кабинет” ¹ .

След Освобождението усилията се насочват към създаването на Народна библиотека, към която се оформя археологическа сбирка. През 1879 г. например, само година след Освобождението, бива издадена специална разпоредба да се съберат всички старини от софийските „дворища”. През 1893 г. археологическата сбирка е отделена и е създаден Народният археологически музей с директор Вацлав Добруски, който заема тази длъжност цели 17 години. Първата експозиция е открита преди 101 г., през 1905 г., в Буюк джамия. В началото на 20. век вече има повече от 20 провинциални музеи. Втори директор на Народния археологически музей от 1910 до 1920 г. е Богдан Филов, когато се поставя началото на изработването на Археологическа карта на България. Любопитна е далновидността на българската държава по време на войните в началото на 20. век, когато към Генералния щаб на българската армия бива създадено нарочно Културно отделение и се правят археологически проучвания в Беломорска Тракия и Македония. Две важни дати в изучаването на материалните паметници на античността в България са 1901 г., когато е създадено Българското археологическо дружество с председател Гаврил Кацаров, и 1921 г. – рождената дата на Българския археологически институт с директор Богдан Филов. Тогава директори на музея стават последователно Андрей Протич (1921-1928), Рафаил Попов (1929-1938) и Иван Велков (1938-1944). В края на 40-те години Българския археологически институт се слива с Народния археологически музей и образува сегашния Археологически институт с музей към БАН, чийто дългогодишен директор е акад. Д.П. Димитров.

Искам да подчертая три съществени особености на този процес на създаване и утвърждаване на институтите, свързани с изучаването на античността до средата на 20. век.

Най-напред частната инициатива (защото Археологическият институт и Археологическото дружество са били плод на частна инициатива), подкрепена широко и от обществеността, и от държавата. Това е много важна характеристика и традиция на проучванията на древността у нас – активната държавна позиция и подкрепа, от една страна, и ангажираността на широки обществени кръгове не само в столицата, но и в провинцията, където някога читалищата, а днес и археологическите музеи са културни институти, които ирадиират знания и осъществяват изследвания върху античната епоха в българските земи.

Втора съществена особеност на разглеждания период е тясната обвързаност между класическата филология и археологията. Тя се изразява преди всичко във факта, че почти всички ръководители на институциите за изучаване на материалните паметници от антично време  у нас са класически филолози, като започнем от Вацлав Добруски (1858-1916), завършил класическа филология в Карловия университт, минем през Богдан Филов (1883-1945) и акад. Гаврил Кацаров (1874-1958), завършили класическа филология в Германия², и стигнем до Д.П. Димитров (1908-1975),  завършил класическа филология в Софийския университет през 1931 г.

По времето на Добруски³ бива разкопано светилището на Асклепий при Глава Панега, от което постъпват в музея 180 оброчни плочки,  Нимфейона при Огняново, от който постъпват 120 оброчни плочки (не малко от тях с посветителни надписи), оформя се и най-богата колекция от официални надписи от Никополис ад Иструм (дн. Никюп), постъпва Пизоският надпис, римски статуи от Ескус (дн. Гиген), стелата наДейсис от Аполония от 5. век пр.н.е. Добруски събира материали по археология на България, свързани с Тракийския конник и с нумизматиката на тракийските царе.

Заслуга на Богдан Филов⁴ са разкопките на късноантичната базилика при „Св.София”, късноантичната сграда-ротонда „Св.Георги”, римските мавзолеи при Лъджене (Ловешко), античната гробница и надгробните могили при Дуванли, куполната гробница при Мезек,  изследването на проблемите на помощните римски войски в Мизия и римското съкровище от Николаево, на старобългарската църковна и дворцова архитектура, миниатюрите в Лондонското евангелие на цар Иван Александър и в Манасиевата хроника във Ватиканската библиотека.

Гаврил Кацаров съчетава интереси в областта на старата история и археологията. Той за първи път обръща поглед към произхода и историята на  населението по нашите земи в античността. Негови са множество проучвания на етнографията на Балканите и на културната история  и произхода на старите македони, пеоните, траките и келтите. До ден днешен основополагащ остава неговият корпус на посветителните паметници на Тракийския конник.

Д.П. Димитров изследва проблемите на античните паметници и стратегиите в  Тракия, надгробните плочи от римско време от Северна България, портрета върху античните надгробни паметници  в североизточна Македония. Безспорно едно от най-големите му постижения са разкопките на тракийския град Севтополис, столица на одриския цар Севт ІІІ, където е открит първият най-ранен елинистически гръцки надпис-клетва от вътрешността на Тракия. Под негово ръководство е проучен тракийският град Севтополис (1947-1953), започват българо-полски разкопки в римския легионен лагер и ранновизантийски град Novae край Свищов (от 1960 насам).

Симбиозата на археологията и старата история с класическата филология, така хубаво отразена в немския термин Altertumswissenschaft, особено добре проличава в публикация на Д.П.Димитров в Известията на Българския археологически институт от 1938 г., където той публикува и тълкува  гръцкия текст на житието на св. Александър, написано вероятно след 5.-6. век. Той оглавява през 1950 г. и катедра “Археология” на Софийския университет, която по традиция се ръководи от античници. През периода 1965-1982 г. Секцията по антична археология  се  ръководи от друг класически филолог, Теофил Иванов, завършил класическа филология в Софийския университет и специализирал във Виена. Той участва активно в проучването на некропола на западночерноморската гръцка колония Apollonia (дн. Созопол), ръководи от началото (1958) българо-немски разкопки в късноантичния кастел Iatrus (край село Кривина, Русенско), разкопки в Nicopolis ad Istrum, Oescus, Abritus (днешен Разград). И през 60-70 г. на ХХ в. членовете на секцията работят главно на обекти от І  до началото на VІІ в. 

Секцията по епиграфика и нумизматика към АИМ има за ръководители   изтъкнати наши учени. Първият от тях е чл. кор. проф. Веселин Бешевлиев - епиграф, съсредоточил своите изследвания в областта на латинската, християнската и първобългарската епиграфика. Той оглавява секцията до преминаването си на работа в новосъздадения Институт по балканистика при БАН през 1964 г. От 1964 г. начело на секцията е проф. Тодор Герасимов, утвърден специалист-нумизмат в световната наука.   През 1972 г. за ръководител на секцията е назначен проф. Велизар Велков, класически филолог, известен в международните научни среди епиграф. След избирането му за директор на АИМ, от 1989 г. за ръководител е избрана проф. Йорданка Юрукова, нумизмат. През 1993 г., за ръководител на Секцията е избрана проф. Василка Герасимова, също класически филолог.  

Споменах по-горе знаменателния факт, че Д.П.Димитров съвместява теренната археологическа работа с тексткритична. Но този факт е красноречив и с още нещо. Д.П.Димитров се насочва към въпросното житие, защото то е особено ценен извор за историята на българските земи, тъй като св.Александър пътува от Рим към Константинопол и минава през Тракия, където и мъченически умира. Така от самото начало на изучаването на античността в България, то трайно и органично се свързва с материалните и писмените паметници за историята на българските земи, които са изключително богати на находки от гръко-римско  и византийско време. Съществено следствие от това е развитието на специални интереси на българските изследователи не само към гръко-римските артефакти и текстове въобще, но и към местната тракийска култура и нейната   елинизация на юг от Балкана и романизация – на север.

Третата характерна черта на интересуващото ни явление е активната роля на чешките просветни деятели след Освобождението у нас - Вацлав Добруски, Карел (1859-1944) и Херменгилд (1858-1923) Шкорпил, Константин Иречек (1854-1918).

Братята Шкорпил учителстват в гимназиите на по-големите градове в България от 80-те години на 19. век, но се установяват по-дълготрайно във Варна, където са последователно председатели на Археологическото дружество. Те обикалят и описват археологически обекти и старини от всички епохи из цяла България - Черноморието, Северна и Южна България. На тях дължим първото регистриране и запазване на много антични паметници.

Константин Иречек е министър на  народното просвещение (1881-1882), директор на Народната библиотека и музей (1884), член на Българското книжовно дружество. На неговите проучвателски интереси са плод множество публикации, най-важните от които безспорно са „Пътувания из България”, 943с., 1899 и „История на българите”, 462 с., 1929.

 
ІІ. Писмените паметници⁵.

Катедрата по класическа филология в Софийския университет  е създадена през 1921 г. Първата учебна година е 1921/22 г., а пръв неин ръководител е Александър Балабанов (30.3.1879-1955). Роден в Щип, завършил класическа гимназия в София и класическа филология в Германия, Александър Балабанов е емблематична фигура в българския културен и научен живот през първата половина на 20. век. Изпод перото на този  вдъхновен познавач на античната литература  излизат „История на класическата литература” (1931), „Любов и поезия” (1939), „Еволюция на мотивите в гръцката литература в класическия период”, както и множество преводи на Софокъл, Есхил, Гьотевият „Фауст”.

Димитър Дечев (28.8.1877-1.9.1958). Завършил класическа филология в Германия. Лектор по латински език 1914-1920, доцент по латинска филология 1921-1924, професор и ръководител на Катедрата по класическа филология 1928-1945, академик 1943. Академик Дечев посвещава своите усилия на изучаването на трако-келтските езикови успоредици, на античните надписи и ревизия на надписа на Мадарския конник, превежда и издава извори за старата история и география на Тракия и Македония. Той продължава делото на Томашек и става основоположник на тракийското езикознание у нас с два важни труда „Характеристика на тракийския език „ и „Тракийските езикови остатъци”.

Веселин Бешевлиев (25.3.1900-9.10.1992). Завършва класическа филология в Германия през 1925 г. Асистент по класическа филология 1925-11929, доцент 1929-1932, проф. от 1933 - 1944, завеждащ секцията по епиграфика в АИМ 1958-1965, завеждащ секцията по етногенезис на балканските народи в Института по балканистика 1965-1970. Член-кореспондент на БАН  от 1941 г. На проф. Бешевлиев  принадлежат два изключително ценни епиграфски корпуса – на първобългарските надписи и на късните гръцки и латински надписи от България. Той пише важни трудове по антична топонимия, етногенезис на балканските народи, в т.ч. и на старите македони, превежда извори за старата история на Тракия и Македония.

Владимир Георгиев (16.2.1908-14.7.1986). Завършва класическа филология в СУ 1930. Асистент по класическа филология 1931-1936, доцент 1936-1945, професор и ръководител на Катедрата по общо и сравнително езикознание 1948-1978, академик 1952. Като виден индоевропеист, Владимир Георгиев прави своя вклад в изучаването на минойските текстове, на предгръцкия (пелазгийски) субстрат, на етруския, старославянския и тракийския език.

Георги Михайлов (19.10.1915-21.11.1991). Завършва класическа филология в СУ 1938, асистент 1941-1957, доцент 1957-1963, професор 1963-1980. Световноизвестен епиграф, председател на Международната епиграфска асоциация. Негов е монументалният труд в пет тома, съдържащ намерените гръцки надписи от България; автор е на изследвания върху езика, историята и културата на българските земи в древността.

Борис Геров (18.5.1903-25.12.1991). Завършва класическа филология в СУ 1926, асистент 1941-1948, доцент 1949-1954, професор 1955-1969, хоноруван професор до 1979 г.,  ръководител на катедрата 1955-1969 г. Виден специалист по епиграфика, проф. Геров издава корпус на латинските надписи, намерени между р. Искър и р. Янтра. Автор е на основополагащи трудове за романизацията на българските земи в древността, за латинско-гръцките езикови отношения на Балканите, за религиозния, административен и икономически живот в балканските земи.

Александър Ничев (11.05.1922-16.11.1988). Завършва класическа филология в Софийския университет през 1945 г. Професор от 1963. Ръководител на Катедрата от 1970 до 1978 г. Доктор на Московския университет. Специалист по старогръцка литература и антична трагедия, в частност трагическия  катарзис (книгата ”Загадката на трагическия катарзис у Аристотел”), преводач на Аристотеловата „Поетика”, автор на великолепни преводи на целия Есхил, Софокъл, Аристофан, на Менандър и Еврипид, на диалози на Лукиан.

Руска Гандева (02.08.1911-16.08.2001). Завършва класическа филология през 1933 г. Професор от 1974 г. Специалист по латински език и римска литература. Автор на студии върху Хораций и Овидий, както и на изследвания върху римската литература като извор за Тракия и населението на антична Добруджа.

Кирил Влахов (19.05.1924-30.11.1994). Завършва класическа филология през 1953 г. Професор от 1978 г. и ръководител на катедрата от 1986 до 1989 г. Специалист по проблемите на тракийския език. Автор на трудове върху тракийските лични имена, вокалния квантитет в тракийски, на фонетико-морфологични проучвания на тракийските езикови остатъци. Автор на обратен речник на тракийския език.

Димитър Бояджиев (3.9.1949 -8.7.2005). Завършва класическа филология през 1976 в Софийския университет.  Професор от 1991 г. Ръководител на Катедрата от 1999 до 2005 г. Автор на студии върху етно-езиковите отношения на Балканите през античността, езика на късните и метрическите латинските надписи от нашите земи, проблеми на тракийския език. Преводач на Петроний и Апулей.

ІІІ. Институции

Днес изучаването на античността в България  продължава традициите на нашите професори и учители от близкото минало и е съсредоточено в музеи, университетски катедри и институти в Българската академия на науките. 

Нека започнем най-напред със Софийския университет и Катедрата по класическа филология.

Катедра по класическа филология www. kkf.proclassics.org

Наследник на 85-годишни традиции, най-старата катедра във ФКНФ, днес Катедрата по класическа филология обединява 15 специалисти по класически езици с многостранни интереси и задълбочена научна-изследователска работа. Оставяйки настрана обичайната задължителна преподавателска работа в бакалавърската и магистърската степен, за чиито учебни планове можете да се информирате на интернет страницата на катедрата, както и обучението по гръцки и латински във всички факултети на Софийския университет (западни и славянски филологии, историци, археолози, философи, културолози, биолози), могат да се очертаяг следните научни области на интереси, които в последното десетилетие разшириха традиционните области на работа:

Класически езици се преподават още в Нов български университет в Департамента по средиземноморски и източни култури в рамките на програмата «Класически студии», в Пловдивския, Благоевградския и Великотърновския университет, където студентите – филолози, историци и богослови – оформят своя професионален профил чрез курсове по старогръцки и латински. Колегите, преподаващи там, са възпитаници на нашата катедра.

Важна дейност на членовете на Катедрата е превеждането от класически езици на български на произведения на античните автори. Благодарение на това българската културна общественост разполага с превод на голяма част от  антични текстове, като през седемдесетте и осемдесетте години  съществуваше специална поредица за антична литература «Хермес». Преведени са Омир, Хезиод, гръцките историци – Тукидид, Ксенофонт (вкл. и икономическите съчинения), част от Полибий, Прокопий, предсократиците, Платон (диалозите, «Държавата», сега и «Закони»), Аристотел (Метафизика, сега и «За небето» и «За възникването и загиването», Реторика, Поетика, Държавната уредба на атиняните, Политика), Есхил, Софокъл и  не малко от трагедиите на Еврипид. Римската литература е представена с преводи на Вергилий, Овидий, Цезар, Цицерон (писма, държавно-полритически трактати), Сенека, Св. Августин.

Историята  и културата на българските земи в древността е сложна амалгама от процеси и явления, дължащите се на присъствието на траки, гърци и римляни. Затова академичните и образователните центрове, където се изследва  днес античността у нас, имат структури и организация, съответстваща на тази проблематика.

Например в Археологическия институт с музей има две археологически секции - по антична археология (Людмил Вагалински, Гергана Кабакчиева, Георги Кузманов, Кръстина Панайотова) и по тракийска археология (Георги Китов, Диана Гергова, Анелия Божкова), в Националния исторически музей, създаден през 1973 г., секцията е наречена «Праистория, антична Тракия, класическа и римска археология, археология на средните векове, нумизматика” с ръководител Гавраил Лазов.

Един трети център на изучаване на материалните паметници от античността са катедрите по археология в СУ, НБУ, Великотърновския университет и в Шуменския университет. В момента  българските специалисти по антична археология участват активно в спасителни разкопки, свързани главно с инфраструктурни проекти от национално значение. Големи обекти, които са предмет на редовни разкопки, са Novae, Oescus, Apollonia и римската колония Deultum (край село Дебелт, Бургаско). Секцията по нумизматика и епиграфика в АИМ се занимава с проблемите на античното монетосечене у нас и  с публикуването и тълкуването на епиграфски паметници.

В Института по история на Българската академия на науките през есента на 1954 г. е формирана, а от май 1955 г. започва работа секцията за извори и библиография за българската история като институционализирано продължение на съществувалата дотогава към Българската академия на науките "Комисия за събиране и издаване на извори за българската история". Нейната задача е издирване, превеждане и публикуване на латински, гръцки и турски извори за историята на българските земи в древността и включва видни класически филолози-специалисти по античност като   акад. Гаврил Кацаров, акад. Димитър Дечев, чл.-кор. Веселин Бешевлиев, чл.-кор. Димитър П.Димитров, мл.н.с. д-р Страшимир Лишев, Геновева Цанкова-Петкова, Михаил Войнов, проф. Христо М.Данов, бъдещите професори Борис Геров, Василка Тъпкова. Научноизследователската стратегия на секцията е определена от проучванията върху обществено-икономическите отношения у траките до римското завладяване на Тракия и Горна Мизия и българските земи в късноантичния период.

В резултат на компетентната извороведска и преводаческа дейност започва обнародването на поредиците "Гръцки извори за българската история" и "Латински извори за българската история". Първите томове излизат съответно през 1954 и 1958 г., а последните - през 1994 и 1981 г.
От 1960 г. секцията за изследвания по византология и ориенталистика се преименува в "Секция по византология и история на балканските народи" и в края на 1963 г. тя се отделя и става основата на новообразувания Институт по балканистика.     Важна в организационно отношение както за секцията, така и за института е 1972 г., когато е създаден Институтът по тракология начело с проф. Александър Фол. Той обединява млади историци, класически филолози и археолози, насочили усилията си към изучаване на тракийската древност. Плод на усилията на колектива му е енциклопедията „Тракийска древност” и първите два тома с „Извори за Тракия и траките”.