автор: гл. ас. Йоана Сиракова

Dicebatur contra: pietatem erga parentem et tempora rei publicae obtentui sumpta: ceterum cupidine dominandi concitos per largitionem veteranos, paratum ab adulescente privato exercitum, corruptas consulis legiones, simulatam Pompeianarum gratiam partium; mox ubi decreto patrum fascis et ius praetoris invaserit, caesis Hirtio et Pansa, sive hostis illos, seu Pansam venenum vulneri adfusum, sui milites Hirtium et machinator doli Caesar abstulerat, utriusque copias occupavisse; extortum invito senatu consulatum, armaque quae in Antonium acceperit contra rem publicam versa; proscriptionem civium, divisiones agrorum ne ipsis quidem qui fecere laudatas. Sane Cassii et Brutorum exitus paternis inimicitiis datos, quamquam fas sit privata odia publicis utilitatibus remittere: sed Pompeium imagine pacis, sed Lepidum specie amicitiae deceptos; post Antonium, Tarentino Brundisinoque foedere et nuptiis sororis inlectum, subdolae adfinitatis poenas morte exsolvisse. Pacem sine dubio post haec, verum cruentam: Lollianas Varianasque cladis, interfectos Romae Varrones, Egnatios, Iullos. Nec domesticis abstinebatur: abducta Neroni uxor et consulti per ludibrium pontifices an concepto necdum edito partu rite nuberet; Q.Tedii et Vedii Pollionis luxus; postremo Livia gravis in rem publicam mater, gravis domui Caesarum noverca. Nihil deorum honoribus relictum cum se templis et effigie numinum per flamines et sacerdotes coli vellet. Ne Tiberium quidem caritate aut rei publicae cura successorem adscitum, sed quoniam adrogantiam saevitiamque eius introspexerit, comparatione deterrima sibi gloriam quaesivisse. Etenim Augustus paucis ante annis, cum Tiberio tribuniciam potestatem a patribus rursum postularet, quamquam honora oratione, quaedam de habitu cultuque et institutis eius iecerat quae velut excusando exprobraret. Ceterum sepultura more perfecta templum et caelestes religiones decernuntur.

"Говореше се и обратното: че изпозвал благочестието спрямо баща си и събитията в държавата като предлог; че от желание за всластване бил подбудил ветераните с щедрости, че още като младеж и частно лице се въоръжил с войска, че подкупил легионите на консула и симулирал дружба с партията на Помпей. Скоро, когато се домогнал до фасците и преторското право с декрет на сенаторите, след като Хирций и Панза били убити и замисълът за коварството дошъл от Цезар – сякаш враговете били вляли отрова в раните на Панза, а пък Хирций бил убит от войниците си, той завладял и двете войски. Като изтръгнал консулството въпреки нежеланието на сената, обърнал оръжията, които бил получил за борба срещу Антоний, срещу държавата. А проскрипциите на гражданите и раздаването на земите не били одобрявани дори от онези, които ги правели. Разбира се гибелта на Касий и Брутовците била оправдана с бащината вражда, макар и да е редно личната омраза да бъде преглъщана в името на държавните интереси. Помпей бил измамен под предлог за мир, а Антоний - с престорено приятелство. След като Антоний бил съблазнен с договорите с Тарент и Брундизий и с брака на сестра му, той заплатил със смъртта си наказанието за тази подмолна близост. Несъмнено след това бил установен мир, но кървав. Убийствата на Лолий и Вар, в Рим били избити семействата на Варон, Егнатий, Юлиевците. Хората не щадяха и семейния му живот: отнел жената на Нерон и се допитал подигравателно до жреците дали да се ожени според обичая, след като жената е заченала, но все още не е родила. Към това се прибавяло и разточителството на Квинт Тедий и Ведий Полион и най-сетне Ливия – жестока майка в държавата и жестока мащеха в дома на Цезарите. Не бе оставил никаква почит на боговете, защото искаше да бъде почитан в храмовете и с изображения на божество чрез фламини и жреци. Дори и Тиберий не бил направил свой последовател от милост или грижа за държавата, а защото бил прозрял у него надменност и свирепост и искал да си спечели слава чрез сравнението с по-голямото зло. И наистина, когато няколко години преди това Август поискал отново от сенаторите трибунска власт за Тиберий, макар и в почетна реч бил подхвърлил някои неща за нрава, начина му на живот и привичките му, които сякаш извинява, но с упрек. Впрочем погребението му било извършено според обичая и му били посветени храм и богослужебни обреди."

***

2. Тацит, Анали; текстът е от първа книга, началото, в което накратко се излага историята на Рим до възкачването на Тиберий; около 116 г.

2. а) б) Началните думи - dicebatur contra - подсказват, че в предишния пасаж е ставало дума за противоположни оценъчни възгледи към събитията от историята на неговото управление. От гледна точка на структурата на разказа могат да бъдат ясно обособени две части - първата, обхващаща делата на Август на общественото поприще и установяването - в крайна сметка - на мир, "но кървав", и втората, започваща с думите nec domesticis abstinebatur, и засягаща моменти от частния му живот. Това деление, същевременно условно, от гледна точка на историографията, и не дотам условно, от гледна точка на сферите на реалния живот в римското общество, представлява проекция на една традиция в историографското повествование (типична и добре изразена още у Ливий) да се редуват описанията на събитията вътре - вън и съответно в контекста на обществено - частно. Изброяването, което в случая е най-характерният "архитектурен" творчески похват, е типично за историографския период, при който всяка глаголна единица, чието пропускане в неслучаен момент е въпрос на метод у Тацит, представлява един завършен различен етап в действието, всяка фраза изразява една мисъл и всяка мисъл е затворена в своя собствен езиков израз. Този типичен историографски период обаче се слива със специфичния стил на Тацит и акумулирането на събитията от историческата действителност се постига не на основата на сложни езикови изражения с многопластова зависимост и степенуваност на съдържанието и смисъла, а чрез просто изреждане, като подчинителните връзки са рядко използвани.

И тъй Август е извършител на някакви действия, които според първоначалните думи на разказа противоречат на описаните в предишния пасаж. Той щедро е раздавал и разпределял земи, с цел да привлече на своя страна ветераните. Този (всъщност широко известен) факт е предизвикал вероятно отглас и у Вергилий (както и у Хораций), чиито начални стихове на "Буколиките", засягат въпроса за отнемането на земи в полза на военните. Още като младеж и частно лице той се снабдил с войска. Следващите негови действия са белязани от лексика, наситена с пейоративно значение: corruptas, invaserit, machinator doli, caesis, occupavisse, extortum, deceptos, illectum, subdolae adfinitatis, cladis, interfectos, към която трябва да отбележим и специфични за Тацит думи като imago (imagine pacis), species (specie amicitia), simulo (simulatam gratiam), подсказващи сякаш за онази подмолна сила на установения вече принципат, която ще го води, и отвъд прозрението за която самият Тацит е достигнал.

г) д) Защо е било необходимо на Тацит да завършва разказва си за Август (текстът завършва с неговото погребение и обожествяване), чиято слава и добродетелност не подлежат на съмнение още от времената на неговото господство, с описанието на редица действия, които принизяват неговия образ? Отговорът на този въпрос трябва да търсим както в спецификата на историографския жанр, така и в особеностите на Тацитовото схващане за историята и за нейните цели. Ако разглеждаме историографията с реторични категории, а правим това поради факта, че тя е ораторски жанр (както самият Цицерон я нарича), то тя трябва да бъде насочена към публиката, следвайки три основни цели: docere, movere, delectare, т.е. историографията, развила се на основата на елинистическата, има освен естетически и дидактически цели. Стремежът да се поучава читателят е типична римска черта, която намира израз в практическата насоченост дори на изкуството каквото е и литературата, и е белег за оформянето на съзнание за определен отглас у публиката, към която е насочена художествената творба. Преминаването от дидактическите към естетическите цели през ефекта/афекта е взаимозависим двойствен процес, засягащ едновременно писателя и читателя, доколкото docere принадлежи на сферата на писателя, movere - едновременно на писателя и читателя, тъй като първият използва определени средства, а вторият "търпи" ефекта на тези средства, и накрая delectare обгръща специфичната рецепция на читателя. Римляните, чието историческо съзнание е по особен начин свързано с миналото, се стремят да сътворяват собствената си история, пишейки история и описвайки исторически събития. Затова и тъй естествено за т. н. narratio се налага подборът на характерни епизоди и характерни персонажи, с други думи на примери или образци. В търсенето на (историческата) истина римляните отново се опират на практиката - правилното поведение, в общността и в частния живот, а не абстрактното познание са залог за постигане на тази истина. Поради тази причина основният предмет на римската историография е поведението на описваните герои, т. е. техните конкретни постъпки и деяния. Примерът служи както на понятието docere така и на movere. Присъщо за историографската нагласа на Тацит обаче (в сравнение с Ливий) е подборът и изграждането на образ(ц)и, чиито характеристики се движат в средата на отрицателното, или иначе казано на отричането. Следването на положителните примери е един от начините за привличане на внимание, за подбуждане на читателя. Това е прекият път към изграждането на поведение, достойно за ценностната система, управляваща римското общество. Тацит е избрал косвеният път на създаване на позитивното чрез и през негативното, насочил е усилията си към извличането на "поуките от историята". В този смисъл поучаването на читателите с отрицателни примери от миналото представлява предварителен етап в целия процес на подбудата. Затова не е чудно, че в предложения на вниманието ни пасаж биват изредени недостойните за подражание действия на герой, чиято добродетелност като историческо лице и римски гражданин са били всепризнати.

в) е) Тази е посоката, която Тацит следва и по-нататък в своите Анали - разказ за отрицателните от гледна точка на основните ценности на римското общество личности, поука и подбуждане към позитивно поведение, на базата на което да се гради животът и историята на Рим.

Отрицателният поглед на историографа е засегнал основни понятия от римския възглед за обществен и световен порядък, нарушаването на които винаги е било свързано с разрушаването на традициите, а оттам и на равновесието в човешкото битие. Така трябва да си обясним поставянето на първо място на pietas - онова понятие, което определя взаимоотношенията на римлянина с божествата, със себеподобните си и със света въобще, и чието накърняване, макар и само в една от тези обусловености, унищожава цялостната свещена взаимозависимост на така устроеното възприемане на всемира. Понятие, което едновременно с virtus и fides стоят в основата на достойнството и добродетелта на римския гражданин, от които се ръководи неговото поведение, и които са залог за славата му. На погазването на pietas erga parentem съответства във втората част (ако приемем направеното по-горе структурно деление на пасажа) - nihil deorum honoribus relictum - по този начин "се затваря" прекъснатият вече безвъзвратно в реалността кръг на битийността.

Постепенното скъсване с традициите е съпътствано от своите символни актове, какъвто е примерът с раздаваните на ветераните земи, с преразпределението на земи, което, казва Тацит, не се харесвало дори на тези, които го извършвали. До 2 в. пр. н. е. Рим е град, все още обкръжен с и неделим от селския живот. Появата през 1 в. пр. н. е. на нови културни ценностни категории като urbanitas, включваща всички онези особени страни на живота и общуването в града като изящество, етикеция, вежливост, любезност, остроумие, бележи развитието на градския живот, една от чертите на който става т. н. otium. Въпреки това особената връзка на римлянина със земята, където са неговите корени, остава изразена в множество различни форми и заема важно време и пространство в неговото битуване. Нека помислим само за идиличността на Вергилий и за покоя на Плиниевите пейзажи. На фона на тази свързаност отнемането на земята в полза на ветераните придобива символиката на разрушаване на една традиционност, чиито последващи изражения са повече от значими.

Смъртта на Касий и двамата Брутовци е емблематична в друг един аспект на разтрогване на традиционното - възприемането й като възмездие за "бащините вражди", макар и да било редно личната омраза да бъде жертвана в името на общественото благо. Отказът от някаква лична нагласа в интерес на държавата, т. е. на обществения интерес, загубва същностния си смисъл на "конфликт на дълга", пример за който е историята на Брут и пожертването на синовете му, както и историята на Хорациите и Куриациите, разказана от Ливий, в която Хораций след победата над Куриациите убива сестра си, защото е дръзнала да оплаква врага, а неговият баща оценява като справедливо това убийство. Метаморфозирането на тези "конфликти на дълга", чието разрешаване в полза на държавата/общността има първостепенно значение за осмислянето на историята и битието на римляните, е знак за метаморфозирането и взаимоизместващата транспозиция на ценностите от обществено към лично и в по-тесен смисъл от общо към (едино-)лично, което от своя страна се свързва с разколебаване на устоите вътре в човека и вън в света.

този коментар може да бъде изтеглен във формат .doc или .rtf