За Университета, Райко Горанов и Димитър Дечев (1919) – Тодор Боров

За Университета, Райко Горанов и Димитър Дечев (1919)

Тодор Боров

… Тръпнех от мерак да започна час по-скоро „следването“. Купих си веднага разписа на лекциите и вписах в студентската си книжка, какъвто бях неопитен, цял билюк упражнения и лекции: всичко, което ми хареса по заглавие от разписа. Никой не ме просветли, че едни от лекциите и упражненията са за начинаещи, от първи до четвърти семестър (т.е. I изпит), а други — за напреднали (за II изпит). Както и да е ­– с течение на времето се ориентирах и по тия въпроси.

Университетът бе пръснат тогава [1919 г.] в разни сгради в София – от централната сегашна сграда нямаше ни помен, голото място се използуваше за игрище на някакъв футболен клуб. Нашият факултет се помещаваше на „Московска“, зад Двореца, в съществуващата и досега стара двуетажна сграда. Отляво в същата сграда бе Университетската библиотека, в съседния вход – целият Историко-филологически факултет на Софийския университет: три аудитории, две стаи за семинарни упражнения, три професорски кабинета (на Л. Милетич, М. Арнаудов и Б. Пенев) и една обща стая за преподаватели – да има къде да оставят палтата и шапките си, преди да влязат в аудиториите. За студентите – никакво помещение, нито помен от занимални, културен клуб или нещо подобно…

Решил бях твърдо: ще посещавам редовно всички лекции и упражнения, които бях вписал в студентската си книжка, а всеки свободен час ще използувам за занимания в Народната библиотека на „Раковска“ или в намиращата се досами нашия факултет Университетска библиотека. Никакво разсейване, никакво губене на време – имаше толкова много знания пред мен, които трябваше да се овладяват…

Първия зимен семестър новият послушник в храма на науката действително бе образец на редовен студент. Това правеше очевидно впечатление на състудентите му, а дори и на преподавателите. Бях записал в книжката си толкова много лекции и упражнения (общо 43 часа седмично) и така редовно посещавах всичките, че едва ли ми е оставало време за нещо друго. Като се започнеше от лекциите на Балан, който четеше сутрин рано – от 8 до 9 ч., та до лекциите на Шишманов – от 5 до 6 ч. следобед, по цял ден прекарвах в аудиториите. Едва успявах да прескоча да обядвам в близката вегетарианска гостилница. Свободните помежду часове, така наречените прозорци, прекарвах или в съседната Университетска библиотека, да прегледам литературните списания – текущи и по-стари, да чета посочените от професорите книги, или пък в библиотеката на Славянския семинар на долния етаж на нашата сграда – тук по масите се преглеждаха пак книги или записки от предходни лекции. Но освен това в семинара човек можеше и да се запознае по-отблизо със състудентите си, а и да получи полезни указания от по-опитни свои старши колеги.

На лекциите от първия си семестър водех записки усърдно, а вечер в квартирата си развивах – въз основа на направените набързо в аудиторията бележки – слушаните през деня, още пресни в паметта ми лекции. Дали щях да продължа така до края на следването?

Действителността в тогавашния Софийски университет (а навярно и характерът, с който ме бе надарила природата) бе решила наскоро да разруши тоя образ на идеален студент. Преди всичко, още от самото начало започнах да виждам, да се сблъсквам с недостатъци и несъвършенства, както ми се струваше, а ми се струва и до днес, в организацията на висшето образование, собствено в самото следване, а и в характера на избраната от мен специалност. Особено смутен бях от липсата на каквото и да било въведение в предстоящата ми работа като студиозус, на приемственост от училището към университета, от немарата да се осмисли някак преходът от средното към висшето образование. От ученическия чин, дето предварително познаваш учителя си, знаеш учебната програма и съответния за всеки предмет учебник, изобщо включен си в определени рамки, сега попадаш в аудиторията като свободен гражданин и слушател, господар да си избереш сам занятията. Воля ти е – да посещаваш, ако искаш, лекции, да четеш в библиотеката или да отидеш на разходка в Борисовата градина – така бе поне тогава. Никакви задължения, никакви предписания – следвай колкото години искаш, явявай се на изпити, когато пожелаеш!

Получи се например така, че първата лекция, на която попаднах в Университета, се оказа при професор Любомир Милетич. Това бе някакво продължение на курс по старобългарска граматика, започнат през предходната учебна година, а именно – дялът „Морфология“. Без всякакъв увод, без да обясни на неофитите, че това е част от четирисеместрен курс, той си продължаваше да преподава своята наука на високо ниво, от средата нататък. А ти не знаеш дори какво е това морфология в граматиката, не разбираш за какво става дума. Слушаш обезкуражен, мъчиш се да записваш нещо и се чудиш: това ли е литературата, която искаше да изучаваш? Тая система очевидно не бе най-подходяща да събуди у студента любов към граматическите дисциплини.

Изобщо, от първия ден – само граматика и езикознание. Оказва се, че ти, като „реалист“ от гимназията, си собствено още непълноценен студент, задължен си сега преди всичко да допълниш средното си образование с пропуснатите в ученичеството предмети, това значи латински и старогръцки, за да можеш наистина да завършиш висшето си образование по филология; а при образователната система в тогавашна България голяма част от новите студенти-филолози бяха от моята категория – завършили реалните отдели на гимназиите. Изпитите по тия два задължителни предмета, предпоставка за по-нататъшното отиване напред, следваше да се положат още до края на първата учебна година в университета, иначе – няма път нагоре.

В ония години старогръцки преподаваше като лектор в Софийския университет Райко Горанов. Тоя човек и досега остава за мен тайнствен образ – мъчно мога да си представя нещо по-оригинално. Снажен, стегнат, облечен винаги в черно, с черни като въглен, гъсти лъскави коси и черни мустаци (едва по-късно научих, че светещият черен цвят е резултат на боя, Горанов е бил вече 60-годишен и косата му е била в действителност вече съвсем побеляла).

Той влизаше в аудиторията точно при удара на звънеца, мълчалив, не поглеждаше към студентите, не поздравяваше, изкачваше се на подиума и отиваше при черната дъска. Без да произнесе нито дума, гърбом към аудиторията, той започваше да пише със своя удивително красив, четлив почерк текстове на старогръцки, с новата за нас азбука – 5-6 отделни изречения, номерирани по ред. Като изпълнеше двете части на черната дъска, оставяше внимателно тебешира и пак без да каже нещо, слизаше от подиума и по средната пътека между чиновете, на които тъпеехме ние, отиваше отзад и заставаше прав – да изчака да препишем написаните на дъската текстове. Като се обърнеше любопитен студент назад, да види какво прави преподавателят, установяваше, че Горанов гледа високо, вперил поглед в черната дъска, като да се наслаждава на своя почерк. Нямахме впечатление, че разглежда нас.

След като изчакваше време, достатъчно, за да може и най-тромавият студент да препише текстовете от черната дъска, Райко Горанов отиваше с размерени стъпки отново до подиума, заставаше при катедрата, вече с лице към нас, и произнасяше с отмерен глас думите – винаги същите, още ми звучат в ушите: „Преводът на тези примери гласи така“ – и го прочиташе на български бавно, за да можем да го запишем. Когато произнасяше последната дума, навън звънеше звънецът за край на часа. Винаги съвсем точно! Как се постигаше тая точност, за мен и досега е тайна.

Така – целия семестър, с педантична редовност, без никакво отклонение, без да отсъствува нито веднъж от своите часове. И без какъвто и да е интерес към теб, студента – кой си, какъв си. Пък и ние нямахме кураж да се приближим към него, да го запитаме нещо – съвсем затворен човек! Когато обаче към края на семестъра отивахме при Горанов да ни разпише книжките (той изискваше всеки да се явява сам), оказваше се, че той познава съвсем точно всеки от своите близо стотина студенти, знае кой кога е отсъствувал, кога не е преписвал от дъската зададените изречения, кога е влизал в аудиторията със закъснение, след звънеца. Казваше ти го твърдо, отчетливо, без гняв, и на нередовните не отказваше да разпише книжката – ще те види на изпита!

Тая скована система на преподаване едва ли можеше да вдъхне на младежа голяма любов към старогръцкия език. Но предстоеше изпит! И ето сега: на изпита се искаше от кандидата да прочете на глас изтегленото на късмет листче с един от текстовете, преподавани през годината от Горанов, написано с неговия прекрасен почерк, и след това да го преведе. Толкова – въпроси по граматика почти не се задаваха. Значи: нужно бе да научиш гръцката азбука, за да можеш да прочетеш написаното на листчето, и да зазубриш след това наизуст превода на петдесетината преписани от черната дъска текстове.

По-старите студенти ни внушаваха, че само момичета могат да се подготвят по тая система, а за нас, мъжете – научѝ поне няколко параграфа и разчитай на късмета си! При първото си явяване на изпит аз послушах тоя съвет – бездруго зубренето ми бе противно, – но нямах късмет и бях скъсан. Наложи се да повторя изпита, да се подготвя по-сериозно – втория път имах вече по-добър успех. Но старогръцки така и не научих. Кой знае, може би се е смятало, че за един студент по славянска филология е достатъчно да знае гръцката азбука.

Съвсем друг бе преподавателят ни по латински, Димитър Дечев, тогава още само лектор, а по-късно – професор по латинска филология и академик. Нервен, нетърпелив, раздразнителен, ироничен – особено по отношение на момичетата, за умствените качества на които той очевидно имаше генерално съвсем неласкаво мнение. Щом някоя студентка объркаше нещо в урока, покажеше, че не възприема преподаваното, Дечев отиваше при нея и със съвсем сериозен тон, като че ли това е част от лекцията, ѝ заявяваше с любезна (ах, как жлъчна!) усмивка: „Госпожице, на улица „Пиротска“ № еди-кой си има един отличен курс по готварство. Идете да го свършите, ще станете отлична домакиня, може би това е Вашето призвание – защо се измъчвате тук!?“

Моят състудент и бързо станал мой близък приятел в университета и извън него, Д. Б. Митов, с когото споделяхме еднакви чувства към езиковедско-граматическите предмети, казваше: „За да имаш успех при Дечев, достатъчно е да си с панталон!“ (тогава девойките и дамите не се украсяваха още с този мъжки атрибут). Тъй че за нас Дечев бе симпатичен преподавател – той ни подсказваше, помагаше ни на изпита и по старогръцки, на който той обикновено асистираше. А изпитите по латински за студентите се провеждаха не в Университета, а в Първа мъжка гимназия – масово, на края на летния семестър всяка година. Значи – нямаше Дечев да ни изпитва. При него се учехме да сричаме Цезар, Цицерон – и да се наслаждаваме на закачките му по отношение на нашите колеги от женски пол. Изпита по латински го взех „с грехом по полам“, както се казва, но и латински не научих кой знае колко – едва ли бе възможно да го овладее човек като волен студент за една година в Университета. В класическите гимназии той се учи пет години със сума ти часове, с много домашни и класни, с безброй проверки и изпити… Във всеки случай във втората учебна година, вече изминал тия прагове, станах пълноценен студент по толкова мечтаната специалност и можех да продължа нагоре…